Последните седмици дебатът около подслушванията и тяхната законност се засили, но като че ли в хаоса от казуси и политическото говорене се позагуби смисълът на темата. Оказа се, че всяка следваща случка генерира нов прилив на скандалност и хипотези, без изводи в дългосрочен план. На 30 април 2013 на обща пресконференция служебният премиер, министърът на вътрешните работи и главният прокурор обявиха, че се предлагат промени в Закона за специалните разузнавателни средства /ЗСРС/ и Закона за електронните съобщения /ЗЕС/.

Допустими и навременни ли са сега промени в ЗСРС и ЗЕС?

Естествено, при липсата на действащо Народно събрание няма къде да бъдат внесени каквито и да било проектозакони. Освен това прокуратурата няма законодателна инициатива според действащата конституция. На трето, но не по значение място, всеки законопроект подлежи на задължително публикуване и обсъждане със заинтересованите страни, съгласно чл.26 – 28 от Закона за нормативните актове. Срокът за това обсъждане е не по-малък от половин месец. Особено важно е да се види какви точно текстове се предлагат, тъй като през 2010 под благовидния предлог за гарантиране правата на хората режимът за достъп на МВР до трафични данни беше влошен, като се допуснаха случаи, в които по закон за това не е необходимо съдебно разрешение. За адекватната промяна на законодателството най-вече е необходимо да се анализират действителните проблеми в тази сфера, констатирани през годините.

Уредба на СРС и първо дело в Страбсург

В едно демократично общество държавата трябва да е по правило прозрачна за гражданите, а те – непрозрачни за нея. Оттук и неприкосновеността на личната сфера и съобщенията на гражданите е висша ценност. Един от допустимите начини за намеса на държавата в тази сфера е чрез т.нар. "специални разузнавателни средства" /СРС/ и достъп до трафичните данни. Темата изисква да се припомнят накратко събитията, които маркират дебата за ограничаване на тази намеса на държавата у нас.
Реклама

Конституцията от 1991 забрани нарушаването на неприкосновеността на съобщенията, освен за целите на разкриване и предотвратяване на тежки престъпления, с разрешение на орган на съдебната власт /чл.34, ал.2/. Целта на разпоредбата е да се преустанови и попречи на широко разпространените в миналото практики на следене и подслушване. Приетият през 1999 и неколкократно изменен впоследствие ЗСРС следваше да развие гаранциите и да направи ясни процедурите за използване на СРС. Тази уредба се оказа неудачна и през 2007 Европейският съд по правата на човека осъди България за нарушение на правото по чл.8 от Европейската конвенция за правата на човека.

В решението бе прието, че създадената система за тайно следене не дава гаранции срещу злоупотреби. Част от въпросите, на които съдът в Страсбург обърна внимание, бяха липсата на какъвто и да е контрол за законност на използването на СРС, липсата на информация след определено време и при определени условия, че даден гражданин е бил обект на тайно следене, липсата на предвидено право на обезщетение, липсата на правила за проверка, съхраняване в цялост и унищожаване на придобитата чрез СРС информация.

Промените в ЗСРС през 2009

Още при Тройната коалиция през 2008 , а впоследствие - в началото на управлението на ГЕРБ през 2009, се предприеха законови промени с цел да се изпълни решението на ЕСПЧ. Въведе се задължение за последващо информиране на съдията, дал разрешението за прилагане на СРС. Той обаче не се произнася по законността на това прилагане. Създаде се парламентарна подкомисия към Комисията по правни въпроси, която да осъществява контрол, основно като събира информация и подготвя годишен доклад по въпросите на прилагането на СРС. Подкомисията няма функции да налага санкции. Притежава правомощия да информира гражданите за незаконно прилагане на СРС спрямо тях, но до момента такива случаи не са известни. С изменение в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди се предвиди възможност да се търси обезщетение за незаконно приложени СРС. Промените бяха в правилната посока, но развитието през следващите години показа, че не са достатъчни.

Статистика относно СРС

През годините неколкократно се обсъждаха скандали, въвеждащи твърдения или данни за подслушване със съмнителна законност. Един от най-нашумелите бе свързан с информацията през 2008 за разработка под названието "Галерия" на ДАНС, по която обект на подслушване са били журналисти и политици. Въпреки официалните изявления, че документите по тази разработка ще бъдат разсекретени и предоставени за свободен достъп, нищо такова не се случи до днес.

Във времето се установи съществено увеличение на разрешенията за използване на СРС годишно. В доклада на прокуратурата от 2001г., който не е видял бял свят до ден днешен, са отчетени 10 000 разрешения за периода 1999-2000, т.е. средно по 5000 годишно.В решението си от 2007 ЕСПЧ сравнява тази бройка с данните за Великобритания, показващи цифрата 400 за телефонни подслушвания и 100 за отваряне на кореспонденция. Десет години по-късно, т.е. за 2009 г., новосъздадената парламентарна подкомисия докладва 9600 разрешения у нас. Това означава, че разрешенията са се удвоили в сравнение с преди десет години. Според данни от пресата за същата година щатските съдилища в САЩ са докладвали 2376 телефонни подслушвания.

През 2010 се оказва, че броят на разрешенията за прилагане на СРС стига до рекордната бройка от 15 864. Следващата 2011 те са около 14 000, като в доклада на подкомисията изрично се подчертава, че намалението е изкуствено - вследствие на включването на повече способи в едно искане. За сметка на това броят на лицата, спрямо които са приложени СРС през 2011 г. е с 30% по-голям от този през 2010 г. Съществено за всички тези данни за периода 1999 – 2011 е, че броят на използваните в съда доказателства, събрани чрез СРС, е изключително малък като процент от общия брой на разрешените – 2-3 % през 1999-2000 и 5-6% през 2011. Следва да се има предвид, че доминиращата форма на СРС през всичките години са подслушванията. Изводът е, че се ползва възможно най-дълбоко навлизащото в личното пространство средство, а резултатите от него са нищожни (следва да се има предвид, че липсва статистика колко от делата са приключили с осъдителна присъда).

Снимка: Антон Попов

Целия анализ на адв. Александър Кашъмов четете в "Капитал"