Една от големите битки на адвокат Александър Кашъмов е правото на достъп до информация. Води я от 1997 година, откакто работи за неправителствената организация Програма Достъп до информация, на която в момента е изпълнителен директор. И въпреки многото блестящи победи, битката продължава.

текст Теодора Николова

През лятото можете да видите адвокат Кашъмов да пие сутрешното си кафе на терасата в компанията

на книга с антични текстове на старогръцки или латински. Когато има време, обича да започва деня си така, за да поддържа познанията си за древните езици, част от респектиращата му ерудираност. Международен експерт е в правото на достъп до информация, прозрачността на управлението, защитата на лични данни, свободата на изразяване. През последните 24 години работи като експерт към Програма Достъп до информация, Съвета на Европа, Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа и редица международни фондации. Консултира наши и чужди правителства, член е на Надзорния съвет (Advisory Council) на световния рейтинг на законите за достъп до информация. Приятел е с трите си вече пораснали деца, двама от които са юристи и му помагат в част от работата. „Важно е човек да намира на какво и на кого да се опира – казва адвокат Кашъмов, - като Едип, който накрая на живота си се подпира на тояжката, сбъдвайки гатанката на Сфинска и постигайки мъдростта.“              

Преди правото сте завършили философия и Класическата гимназия. Коя е любимата ви римска сентенция?

Все повтарях пред децата си не толкова известната Timeo danaos et dona ferentes (Страхувам се от данайците и когато носят дарове.). Разбира се и Via vita est (Животът е път.), както и Non scholae sed vitae discimus (Не за училището, за живота учим.), защото е много важно ученето да ни помогне за справянето ни с реалните неща и с голямата битка между доброто и злото.

Първата сентенция, която споменахте, ме провокира да ви попитам подозрителен ли сте?

По природа съм доверчив, но вече съм придобил и предпазливостта на адвоката. Което понякога притъпява сетивата и чувствителността.

Влияе ли това на личните ви отношения?

Приятелите ми ме знаят като човек сърдечен, обичащ да разказва истории, да пее и да свири. Но мога и да прекрача границите, макар че се старая да не го правя. Ако го направя – извинявам се. Две неща в отношенията с хората са много важни за мен – да не се сърдиш дълго и да се извиняваш.

Вие сте Адвокат на 2008 година. Кое е най-ценното качество за един добър адвокат?

Да погледнеш по-отгоре. Повечето адвокати имат изумителната способност да виждат детайла. Тя е важна. Но вторият много важен етап е да се отдалечиш и да видиш тези детайли през призмата на по-големия свят, на доброто и злото. Да опиташ личната битка да превърнеш в част от публичната битка за справедливост. И чрез овладяната реторика – да представиш цялата сложност на казуса като проста скица. Да дисциплинираш виждането си в рамките на черно-бялото, защото пъстротата има опасност да те отклони.

Доколко правото за достъп до информация е завоевание на нашето съвремие, на демократичните общества?

Първият такъв закон е приет през 1766 година в Швеция. Правото на достъп до информация се заражда там, където администрацията започва да става бюрокрация, дори и в добрия смисъл на думата, документацията набъбва и се появява естествена откъснатост на гражданите от процесите на управление, които се случват по бюрата и в чекмеджетата на служителите. Европейският съд по правата на човека постанови, че правото на достъп до информация е неразривно свързано със свободата на словото и участието в публични дебати. Това право е компенсаторен механизъм за сближаване между отдалечилите се граждани и властимащи. Достъпът до обществена информация, тоест достъпът до документите, които произвеждат държавните институции, винаги ще бъде актуален, защото без него няма как да има открито управление, отчет на институциите, борба с корупцията.

Какво се случи за всичките тези години, откакто съществува Програмата Достъп до информация“? Знам, че сте свършили и много международна работа.

През 2002 година на една наша конференция – първата в света, посветена на съдебните дела за достъп до информация, на която дойдоха колеги от всички континенти, взехме решение 28 септември да стане Световен ден на правото да знам. През 2015 година ЮНЕСКО го призна за Международен ден на достъпа до информация. През 2019 ООН също го призна. Помагали сме на други държави да си пишат законите за достъп до информация. Така че наистина имаме международен принос.

Тук, у нас, сте спечелили над 700 дела, свързани с правото за достъп до информация. Узряха ли и хората, и институциите за прозрачността?

Огромно е развитието за тези повече от 25 години, през които съществува Програмата. Ако през 90-те години, когато правихме проучване на мнението на различни обществени групи относно бъдещ закон за достъпа до информация, имаше доста скептично настроени групи и хора, сред тях дори и журналисти, днес никой няма съмнения. В първите години хората искаха достъп до информация, за която днес на никого не би му и хрумнало, че би могла да не е публична – например за общински бюджети и за отчетите по изпълненията им. Едно от първите ни дела беше на данъчен адвокат, който беше поискал достъп до писмо на данъчната администрация, за което беше прочел във вестника, че съществува, а данъчната администрация отказваше да го даде с обяснението, че съдържало уж лични данни. Днес дори Главна прокуратура не може много-много да се крие, колкото и да търси вратички. Минахме през години, когато съдилищата изискаха да прочетат документи, определяни като държавна тайна, за да видят дали наистина има държавна тайна в тях. Всичко това окуражи медиите и неправителствените организации. Днес много институции са подготвени да дават периодично дадена информация, защото знаят, че ще им бъде изискана. Вече все повече става дума за отворени цели бази данни, за цели публични регистри.

Кой може да поиска информация?

Абсолютно всеки, нашият закон е отворен в това отношение. Включително и чужденци. Включително и хора без гражданство. Светът днес е много свързан и затова е много важно всеки без изключение да може да поиска обществена информация.

Доколко можем да сме сигурни в автентичността на тази информация?

Тъй като става дума за достъп до документи, доста по-трудно е подобна информация да се подмени. Това би било фалшификация, престъпление. Публичните институции остават достоверен източник. Разбира се, макар и рядко, има случаи и на невярна информация. През 2004 година човек от Екогласност подаде заявление до Министерство на енергетиката за достъп до информация относно решение за рестарт на проекта АЕЦ Белене. Главният секретар на министерството подробно отговори, че такова решение не е вземано. Същото заявление обаче е било подадено и до тогавашния Министерски съвет, който вече осъден по няколко публични дела, чистосърдечно предостави копие от въпросното решението. Стана ясно, че главният секретар е излъгал. Има случаи и когато институциите се правят на неразбрали – иска им се информация за едно нещо, те дават за друго нещо. Така че битката продължава. Играта на котка и мишка – също. Важното е да се качваме на по-висок етаж.

Много важна част от Програмата Достъп до информация е и работата й като Консултативен център, подкрепян от Фондация „Америка за България“...

Много е важно, че имаме подкрепа, така че да продължим да даваме консултации на журналисти, неправителствени организации и граждани за това как по-добре да използват Закона за достъп до обществена информация. Консултираме също и самата администрация. Правим обучения. Анализираме в ежемесечния бюлетин и годишните доклади казуси и системни проблеми. Проучваме проактивното публикуване в интернет страниците на институциите. Следим законодателството – подкрепяме положителни и спираме опасни инициативи. Във всичко това разчитам на екипа от опитни и отдадени колеги, огромна подкрепа съм получил от съпругата ми, насоки ми е давала основателят и дългогодишен директор на Програма Достъп до информация. Преди две години се опитаха да въведат в закона изискване за +правен интерес, който да доказват заявителите. Успяхме да убедим народните представители, че това не е добра идея. Водим дело срещу партия Възраждане, която извади единните граждански номера на над 800 граждани, за да ги стигматизира като чуждестранни шпиони. Правим всички тези неща, защото няма нищо по-важно от това обществото да се състои от будни граждани с широко отворени врати за гражданско участие в управлението.

EVA Истории с бъдеще: Александър Кашъмов: не се чувствам сам в тежките битки

eva-istorii-s-badeshte-alexander-kashumov-ne-se-chuvstam-sam-v-tezhkite-bitki

Една от големите битки на адвокат Александър Кашъмов е правото на достъп до информация. Води я от 1997 година, откакто работи за неправителствената организация Програма Достъп до информация, на която в момента е изпълнителен директор. И въпреки многото блестящи победи, битката продължава.

интервю на Теодора Николова

През лятото можете да видите адвокат Кашъмов да пие сутрешното си кафе на терасата в компанията на 

книга с антични текстове на старогръцки или латински. Когато има време, обича да започва деня си така, за да поддържа познанията си за древните езици, част от респектиращата му ерудираност. Международен експерт е в правото на достъп до информация, прозрачността на управлението, защитата на лични данни, свободата на изразяване. През последните 24 години работи като експерт към Програма Достъп до информация, Съвета на Европа, Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа и редица международни фондации. Консултира наши и чужди правителства, член е на Надзорния съвет (Advisory Council) на световния рейтинг на законите за достъп до информация. Приятел е с трите си вече пораснали деца, двама от които са юристи и му помагат в част от работата. „Важно е човек да намира на какво и на кого да се опира – казва адвокат Кашъмов, - като Едип, който накрая на живота си се подпира на тояжката, сбъдвайки гатанката на Сфинска и постигайки мъдростта.“              

Преди правото сте завършили философия и Класическата гимназия. Коя е любимата ви римска сентенция?

Все повтарях пред децата си не толкова известната Timeo danaos et dona ferentes (Страхувам се от данайците и когато носят дарове.). Разбира се и Via vita est (Животът е път.), както и Non scholae sed vitae discimus (Не за училището, за живота учим.), защото е много важно ученето да ни помогне за справянето ни с реалните неща и с голямата битка между доброто и злото.

Първата сентенция, която споменахте, ме провокира да ви попитам подозрителен ли сте?

По природа съм доверчив, но вече съм придобил и предпазливостта на адвоката. Което понякога притъпява сетивата и чувствителността.

Влияе ли това на личните ви отношения?

Приятелите ми ме знаят като човек сърдечен, обичащ да разказва истории, да пее и да свири. Но мога и да прекрача границите, макар че се старая да не го правя. Ако го направя – извинявам се. Две неща в отношенията с хората са много важни за мен – да не се сърдиш дълго и да се извиняваш.

Вие сте Адвокат на 2008 година. Кое е най-ценното качество за един добър адвокат?

Да погледнеш по-отгоре. Повечето адвокати имат изумителната способност да виждат детайла. Тя е важна. Но вторият много важен етап е да се отдалечиш и да видиш тези детайли през призмата на по-големия свят, на доброто и злото. Да опиташ личната битка да превърнеш в част от публичната битка за справедливост. И чрез овладяната реторика – да представиш цялата сложност на казуса като проста скица. Да дисциплинираш виждането си в рамките на черно-бялото, защото пъстротата има опасност да те отклони.

Доколко правото за достъп до информация е завоевание на нашето съвремие, на демократичните общества?

Първият такъв закон е приет през 1766 година в Швеция. Правото на достъп до информация се заражда там, където администрацията започва да става бюрокрация, дори и в добрия смисъл на думата, документацията набъбва и се появява естествена откъснатост на гражданите от процесите на управление, които се случват по бюрата и в чекмеджетата на служителите. Европейският съд по правата на човека постанови, че правото на достъп до информация е неразривно свързано със свободата на словото и участието в публични дебати. Това право е компенсаторен механизъм за сближаване между отдалечилите се граждани и властимащи. Достъпът до обществена информация, тоест достъпът до документите, които произвеждат държавните институции, винаги ще бъде актуален, защото без него няма как да има открито управление, отчет на институциите, борба с корупцията.

Какво се случи за всичките тези години, откакто съществува Програмата Достъп до информация“? Знам, че сте свършили и много международна работа.

През 2002 година на една наша конференция – първата в света, посветена на съдебните дела за достъп до информация, на която дойдоха колеги от всички континенти, взехме решение 28 септември да стане Световен ден на правото да знам. През 2015 година ЮНЕСКО го призна за Международен ден на достъпа до информация. През 2019 ООН също го призна. Помагали сме на други държави да си пишат законите за достъп до информация. Така че наистина имаме международен принос.

Тук, у нас, сте спечелили над 700 дела, свързани с правото за достъп до информация. Узряха ли и хората, и институциите за прозрачността?

Огромно е развитието за тези повече от 25 години, през които съществува Програмата. Ако през 90-те години, когато правихме проучване на мнението на различни обществени групи относно бъдещ закон за достъпа до информация, имаше доста скептично настроени групи и хора, сред тях дори и журналисти, днес никой няма съмнения. В първите години хората искаха достъп до информация, за която днес на никого не би му и хрумнало, че би могла да не е публична – например за общински бюджети и за отчетите по изпълненията им. Едно от първите ни дела беше на данъчен адвокат, който беше поискал достъп до писмо на данъчната администрация, за което беше прочел във вестника, че съществува, а данъчната администрация отказваше да го даде с обяснението, че съдържало уж лични данни. Днес дори Главна прокуратура не може много-много да се крие, колкото и да търси вратички. Минахме през години, когато съдилищата изискаха да прочетат документи, определяни като държавна тайна, за да видят дали наистина има държавна тайна в тях. Всичко това окуражи медиите и неправителствените организации. Днес много институции са подготвени да дават периодично дадена информация, защото знаят, че ще им бъде изискана. Вече все повече става дума за отворени цели бази данни, за цели публични регистри.

Кой може да поиска информация?

Абсолютно всеки, нашият закон е отворен в това отношение. Включително и чужденци. Включително и хора без гражданство. Светът днес е много свързан и затова е много важно всеки без изключение да може да поиска обществена информация.

Доколко можем да сме сигурни в автентичността на тази информация?

Тъй като става дума за достъп до документи, доста по-трудно е подобна информация да се подмени. Това би било фалшификация, престъпление. Публичните институции остават достоверен източник. Разбира се, макар и рядко, има случаи и на невярна информация. През 2004 година човек от Екогласност подаде заявление до Министерство на енергетиката за достъп до информация относно решение за рестарт на проекта АЕЦ Белене. Главният секретар на министерството подробно отговори, че такова решение не е вземано. Същото заявление обаче е било подадено и до тогавашния Министерски съвет, който вече осъден по няколко публични дела, чистосърдечно предостави копие от въпросното решението. Стана ясно, че главният секретар е излъгал. Има случаи и когато институциите се правят на неразбрали – иска им се информация за едно нещо, те дават за друго нещо. Така че битката продължава. Играта на котка и мишка – също. Важното е да се качваме на по-висок етаж.

Много важна част от Програмата Достъп до информация е и работата й като Консултативен център, подкрепян от Фондация „Америка за България“...

Много е важно, че имаме подкрепа, така че да продължим да даваме консултации на журналисти, неправителствени организации и граждани за това как по-добре да използват Закона за достъп до обществена информация. Консултираме също и самата администрация. Правим обучения. Анализираме в ежемесечния бюлетин и годишните доклади казуси и системни проблеми. Проучваме проактивното публикуване в интернет страниците на институциите. Следим законодателството – подкрепяме положителни и спираме опасни инициативи. Във всичко това разчитам на екипа от опитни и отдадени колеги, огромна подкрепа съм получил от съпругата ми, насоки ми е давала основателят и дългогодишен директор на Програма Достъп до информация. Преди две години се опитаха да въведат в закона изискване за +правен интерес, който да доказват заявителите. Успяхме да убедим народните представители, че това не е добра идея. Водим дело срещу партия Възраждане, която извади единните граждански номера на над 800 граждани, за да ги стигматизира като чуждестранни шпиони. Правим всички тези неща, защото няма нищо по-важно от това обществото да се състои от будни граждани с широко отворени врати за гражданско участие в управлението.

Снимка: личен архив

Цялото интервю на Теодора Николова четете в сп. EVA